anette

Напоследък нямам какво да правя по цял ден. Или, не. Не точно че нямам, а просто ме мързи да го правя или нямам желание. То май е едно и също, но както и да е. Идеята ми е, че имам твърде много свободно време, защото си го осигурявам сама. И преди няколко дни реших, че ще правя нещо. Първо не знаех какво, но ми дойде идея. В стаята в къщи, която винаги е адски студена през зимата, незнайно защо, и в която по тази причина почти не се влиза има една кутия, в която постоянно бърниках, когато бях малка. Пълна е със снимки. Негативи, диапозитиви, хартиени копия. Фотографии, снимки или просто спомени. Спомени, спомени, спомени. Писма на майка ми и баща ми от времето, когато са били млади и... влюбени? След това идват снимките. И спомените. Моите?
Когато човек се докосне до подобни "съкровища" след толкова време, осъзнава колко много се е променил. Никога не съм ги оценявала като нещо ценно. Никога не съм виждала кой знае какъв смисъл в тях. В снимките. Моменти, лица, усмивки, пози, състояния, местоположение. Явно съм се променила, щом сега виждам нещо по-различно, нали?
Потънали са в прах и трудно се чистят. Някои от стъкълцата на диапозитивите са счупени на по няколко парчета. Само че усмивката на хлапето още е там. Бащата го гледа гордо, майката се хили заедно с него, а то подскача, усмихва се и се смее със една такава чаровна усмивка, все едно нищо друго не съществува. Хората все още са там, емоциите, чувствата, мислите. Те все още са там. Не са избледнели, не са се изпарили. Там са си. И ти напомнят. Предават ти. Дори миризмата им, да, точно онази миризма, която си спомням, тя те вика. Както уханието на горещия шоколад, който ми правеше баба ми, или на мартеничките, които ми даваше, на "гъбките" и, които правеше, точно онези с какао. Закуската, която те чакаше всеки ден, красотата, която успява да поддържа въпреки всичко. Усмивката на лелята е искрена, усмивка на млад човек. Не параноична, не нервна или усмивка просто за ей така. И всички тези неща са там.
Позволих си да снимам негативите и диапозитивите. За да бъдат и тук. Може би в желанието ми да се сещам по-често. Въпреки че колкото по-често се сещам, толкова по-често... забравям.