петък, 19 юни 2009 г.

Теди, ужасно искам да говоря с теб, но не знам защо и за какво(както сигурно си разбрала и от ужасно смисления смс).

Някой знае ли колко прекрасно е чувството да ти натрият носа и да ти докажат, че, хей, ти не знаеш всичко, не, не, не, не, не. Нищо дори не знаеш. Всъщност чувството е ужасно вдъхновяващо, избива ме на радост. Грабваш лист бяла хартия, изписваш нещо напълно безсмислено и нелепо, смачкваш листа, сгърчваш го, късаш го, хвърляш го в кошчето, хващаш друг лист, рисуваш нещо прекалено грозно дори за собствените си очи, мачкаш, късаш, хвърляш, да, да, да, да, прекрасно. Заставаш на едно място, гледаш тавана и в главата ти се въртят тъпи мисли, които не помниш много-много, пак поглеждаш тавана, мечтаеш за това какво ще направиш, поглеждаш тавана, поглеждаш обувките си, пак поглеждаш тавана. Ти си жалко същество без умения, без дарби, без знания, без убеждения, бяла, празна дъска с поставен черен маркер до нея. Ами да започнем да пишем? Не е ли прекрасно време да започнем?
Излизаш на балкона и запалваш цигара(не, всъщност не пуша, но няма ли някакво странно романтично усещане в това да запалиш цигара?) и гладаш как слънцето залязва над онази сграда, да, точно онази, на чиито купол се развява българското знаме, и да същата онази, пред която стои един чичко с пушка и винаги те гледа, докато минаваш, да, същата, но има ли значение? Та, стоиш и гледаш залеза, пушиш си цигарата (или не си я пушиш, няма значение), понечваш да вземеш фотоапарата, но пък защо, какъв смисъл има, така или иначе си снимала вече хиляди такива залези, няма място на харда ти от безсмислени снимки (дали пък да не си взема преносим хард?), дали пък да не ги изтрия, дали пък да не спра да се правя на идиот, дали пък, дали пък. Прибираш се в стаята, хващаш китарата (по дяволите, мелодията не беше такава, нали), оставяш китарата, преглеждаш си пощата за нови писма, не никой не ти е писал и за какво ли пък и да ти пише, преглеждаш форума, в който така или иначе нищо ново няма, пускаш някоя сълзлива балада, не, спираш я на втората секунда, да, малко тишина. Ставаш, питаш дали не трябва да се купи нещо от магазина, не? А да хвърля боклука? Пак не? Е, не, виждам, има, трябва, айде чао, идвам след малко. О, чист въздух. Не, не тишина, никаква тишина за теб, млада госпожице, никаква. Вълните се блъскат във вълнолома, това заслужаваш. Нали сама поиска да дойдеш, сега защо се оплакваш, че било шумно. Палиш цигара(добре де, не палиш, но нека си представим), качваш се на стената на вълнолома и гледаш морето(о, да, то те хипнотизира, нали). Да, хипнотизира те, и то е по-умно от теб, и то те изигра, нали? (Хайде да се прибираме). Добре, прибираме се, стъпваш по краищата, залиташ на моменти, рибарите те гледат странно(тази пък, нещо не и е у ред), вадиш фотоапарата, снимаш ги(а мен няма ли да снимаш, а мен), гледаш морето, не, не гледаш морето, то те гледа. Хайде да се прибираме в къщи.

1 коментар:

wanderlust каза...

Теди като аз Теди? :О
И да, има нещо наистина много романтично, много... символично в паленето на цигара и горящия й връх. Почти винаги и навсякъде. (:
Ани, ще се видим на 30ти. (sun)