неделя, 15 август 2010 г.

Мечти

мечти


Те бавно отлитат, нали?


От седмица или повече постоянно ми се въртят няколко думи в главата. Начало на някаква мисъл, която никога не мога да продължа. Или поне сякаш не напълно.
Не знам защо и от къде дойде това, но за каквото и да мисля, вечно идва едно "А когато бяхме малки...". Когато бяхме малки какво?
Ловяхме пеперудите с мрежи от чорапогащи.
Ровихме се за четирилистни детелинки из треволяците.
Вдишвахме света с отворени уста.
Брояхме точките на гърба на калинките.
Вярвахме на всичко, което ни казваха.
Смехът ни беше смях.
Страхът ни беше страх.
Вярвахме, че можем да направим каквото си пожелаем.
Можехме да летим.
И да правим всякакви други свръхестествени неща.
В безкрайното си въображение.
Пръскахме се с вода.
Не ни интересуваше дали е топло или студено.
Събирахме тридесет стотинки за дъвки с картички.
Правихме си татуировки.
Тичахме без да ни интересува посоката.
Не обмисляхме всяка своя крачка.
И си патихме за това понякога. Но продължавахме да правим каквото си знаем.
Бяхме капитани, лекари, счетоводители, секретарки, модели, принцеси, шофьори, продавачки, готвачки, детективи, престъпници.
Бяхме феи, вещици, дракони, понита, котки и кучета, русалки, великани и джуджета.
Името на момче предизвикваше кикот.
Можехме да се кикотим.
Не разбирахме възрастните.
Не схващахме защо не могат да се смеят. искрено като нас. на всичко.
Не разбирахме и защо се караха.
И ги умолявахме да спрат.
Не разбирахме отношенията им.
И вярвахме, че всичко ще се оправи.
Променяхме си мнението през няколко секунди.
Защото знаехме, че можем всичко.
Поглеждахме часовника и виждахме, че времето тече ужасно бавно.
И това ни вбесяваше, защото искахме да пораснем час по-скоро.
А защо го искахме, сами не знаехме.
Но имахме някаква интуиция, че това ще трябва да се случи.
Защото смятахме, че играта ще продължи и тогава.


Защото вярвахме в мечти.

Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам от живота си.
Когато бяхме малки

Не знаехме кои сме.
Не можехме да целуваме и да настръхваме от това.
Бяхме безпомощни.
И мнението ни нямаше значение.
Бяхме напълно зависими.
И невероятно чувствителни.
Умирахме само да получим капка обич и бяхме готови да се унизим за нея.
А ако не получехме такава, страдахме.
Постоянно ни лъжеха и мамеха.
И ни поставяха ултиматуми.
Насилваха ни да ядем, да спим, да се обличаме, да се събличаме, да ходим, да спрем, да пием, да пишем.
Не ни позволяваха толкова неща.
Понякога ни забраняваха дори да мечтаем.
Защото не разбираха мечтите ни.
Защото живеееха в друг свят.
И бяха твърдо убедени, че и ние ще заживеем скоро там.


Не искам да живея там.

1 коментар:

вятърничава каза...

И няма да живееш там, Чуш. :) Света ние си го избираме, не се безпокой. А и се замисли - не правиш ли все още много от детските неща? И нима поне част от мечтите ти вече не са сбъднати? :)

П.П. Като се установя по софийско, ще ми идваш на гости, нали? И ще обикаляме фотографските магазини и софийските улици, за да улавяме душите на хората. :)