неделя, 19 септември 2010 г.

Помогнете ми
да подредя в мислите си хаоса,
да ги приведа в ред
редичка по редичка по стоманените въжета
на вкамененото ми съзнание.
Да ги обкова в твърди обвивки.
Не ги пускайте при мен, моля ви.
Отпратете ги, не ги желая
в мен да са, изгарят ме
като леден вятър, знаете, прониква
щипе, удря клепки, само да заплачат
и си тръгва после като отмъщение
за всичко невидяно, непочувствано, неказано
и после пак се връща като се засмееш.
Отпратете го, убива ме.
Студените му ласки бавно и несигурно
бродят по цялата ми кожа и ме карат да простена
и със дълги пръсти като шипове
забиват се дълбоко и дълбоко и не спират,
студения си дъх във мен да влеят
и отвътре да замръзна цялата.
Себе си не мога да позная вече, празна и студена съм,
фалшив парфюм, натрапчив и без смисъл
тече във вените ми, а пък те са ледени.
И зъбите ми тракат, но нищо не успяват да стопят.
Ледена отвътре съм, разбирате ли, ледена съм,
тръпки ме побиват, стигат до косата ми,
а нея я люлее вятърът и трудно я побира в шепите си.
Махнете мислите, убиват ме.
Като леден блок примряла съм,
но чакам дълго пръстите ти да ме стоплят,
раменете ми да хванат и да ги разтърсят
и към теб да ме притиснат, за да видя
и да чуя твойте мисли и при мене да ги взема,
защото мойте са ръждясали.
Вземи ме, моля те, обичам да вали.
Обичам капки да се стичат по косата ти
и после и към устните и аз от там да ги поемам.
Жаждата си утолявам само като пия от устата ти,
глада с плътта ти ще накарам да замлъкне.
Вземи ме, моля те, със себе си.
Дъхът ти по гърба ми, помня го и в твоите ръце съм цялата.
И пръстите в косите ми заплетени и лъчите по лицето ми,
дъхът ти учестен е,а пък аз изтръпвам вече...
Вземи ме, моля те, със себе си.